В живота аз съм нит. Някой дори може да каже, че съм скъперник. Аз пия само чешмяна вода в ресторантите. Никога не ходя на нощни клубове и модерни барове. Когато покер турнирите ме отведат до скъпи казино курорти, винаги нося със себе си домашна храна от вкъщи.

Въпреки че прекарвам цялото си време в казината, никога през живота ми не съм се докосвал до останалите изкушаващи игри там: без зарове, без блекджек, без рулетка и определено дори не съм се доближавал до игралните автомати. Никога не съм си купувал лотариен билет. Работя усилено, за да намеря всяко едно предимство, до което мога да се докопам, когато играя покер, така че не виждам защо съзнателно да давам два или три процента от печалбата си в ямата на останалите казино игри.

И все пак на покер масата съм способен на всичко. Ще чек-рейзна с блъф срещу четирима играчи, стига да съм на мнението, че нито един от тях няма сет. Ще блъфирам със стойността на два пъти пота на ривъра, ако мисля, че мога да те откажа от ръката с твоя сет. В моето първо участие на Основното събитие на Световните серии по покер, където входната такса от $10,000 представляваше около една четвърт от моята нетна печалба до този момент, аз (правилно) платих с 15 процента от стака ми с Поп Висока на ривъра по време на първото ниво от турнира.

Как да сдобря изглеждащият ми твърде рискован подход към покера с начина, по който се отнасям към парите в други аспекти на живота ми? Моята философия всъщност е много последователна: мразя парите да се изплъзват през пръстите ми и точно това се случва, ако пропусна ситуация с положителна стойност на покер масата.

Ето защо аз не съм съгласен, когато хората говорят за пасуването или фолдването като за „безопасна игра“. Тя е безопасна, в смисъл, че няма да ви струва допълнителни пари от вашия стак, но какво да кажем за вашия собствен капитал в пота?

Разбирам изкушението на тази логика и съм сигурен, че и аз съм попадал в нейния капан. Вашите чипове са нещо реално и осезаемо, което вече е пред вас и можете да го докоснете, докато собственият капитал в пота е разпределен в редица възможни резултати с неясни вероятности. Все пак и той е напълно реален, той струва пари, и по- важното, тези пари вече принадлежат на вас и е глупаво да се отказвате от тях.

Всеки път, когато ви се раздадат карти по време на покер игра, имате някакъв шанс за победа, а оттам и някакъв капитал в пота. Точно както когато правите ипотечни плащания за една къща, така и вашият собствен капитал в пота струва нещо. Фолдването не ви струва нищо, но ви коства целия капитал в пота. Загубата на този капитал е точно толкова скъп, колкото и загубата на действителни чипове от стака, ако платите и завършите със загуба на пота.

За разлика от примера с къщата, обикновена трябва да положите по- нататъшни инвестиции, за да се възползвате от капитала си в пота. Често това означава твърде висока цена, която не си заслужава спрямо потенциалната печалба, като в този случай най- безопасната игра е наистина да се откажете.

В други случаи, противникът ви дава възможността да го блъфирате, което е като да изкупите техния капитал в пота на изгодна цена. Да се откажеш от тази възможност е като да откажеш сделка, при която плащаш $1, за да получиш $2. В действителност, това по- скоро е сделка, при която плащаш $1, ако загубиш, но можеш да спечелиш $2, ако победиш. Има и риск, разбира се, но докато правилно пресмятате шансовете си, това е добра инвестиция. Все пак не е като да откажеш безплатни пари.

Помислете за усещането, което прелива от вас, когато фолднете ръката си и вашият противник ви покаже блъф. Вероятно ви идва да изядете картите си от яд, след като видите съвсем ясно какво сте загубили и колко лесно можеше да бъде ваше.

Може би се чувствате по същия начин, когато пасувате на ривъра и спечелите шоудаун срещу ръка, която щеше да плати поне още един залог. Отново можете да видите как сте имали възможност за спечелването на повече пари, а вие знаете, че не разполагате с тях и това би боли.

Аз получавам същото чувство, когато опонентът ми спечели ръка на шоудаун, за която си мисля, че щеше да я фолдне при допълнителен натиск. Ако бях прилагал този натиск, щях да имам повече пари в стака си, така че като не го прилагам, на практика губя тези чипове. Оставил съм парите да се изплъзнат през пръстите ми. А аз мразя това!

Непосредственият повод за тази статия е коментар в моя блог. Там публикувах ръка, в която държах чифт валета на 9♦ 7♠ 3♦ А♥ К♦ борд. На ривъра бях извън позиция спрямо двама играчи и на база действието досега, беше много по- вероятно аз да имам флъш, отколкото моите опоненти. С $655 в пота и близо $5,000 в ефективни стакове, попитах читателите какво намират за най- добър ход.

Един от коментиращите написа, че пасуването е било „очевидно“ безопасната игра в случая, но това далеч не бе толкова очевидно за мен. Прецених, че може да имам най- добрата ръка в около 20% от времето в тази ситуация. Сигурно ще се откажа на залог, така че не мога да очаквам достигане до шоудаун, където да се надявам на тези 20%. Ако моят прочит, че никой от двамата играчи няма флъш е правилен, тогава един голям залог ще успее без съмнение. Това прави блъфирането по- малко рисковани, защото шансът да загубя е малък, докато пасуването ще ме доведе до загуба в много голям процент от времето.

Реалният риск, предполагам, е прочитът ми да е грешен. Ако някой наистина има флъш или просто да откаже да фолдне с друга ръка, тогава мога да загубя не само пота, ами и блъфа.

Това все пак е рискът, който трябва да приемете всеки път, когато играете покер. Ако не се чувствате комфортно да се доверите на преценката си, тогава по- добре станете от масата.

Алтернативният подход е да се надявате да спечелите само чрез получаването на по- добри карти от тези на съперника, но по мое мнение тази стратегия е много по- рискована.

Андрю Брокос е професионален покер играч, писател и треньор. Той пише покер стратегия за ThinkingPoker.net и е ко-водещ на предаването Thinking Poker Podcast.